Как да гледаме рисунките

Как наистина

В изобразителното изкуство един вижда едно в една творба, а друг - друго. Това е съвсем нормално и дори се използва като причина някои да работят като критици или изкуствуведи. Разбира се, "работят" е използвано само в най-общ смисъл. Когато обаче творбата е добра, всички усещат, че тя е добра. Например, гледайки Пикасо, трудно можем да приемем, че вторият триъгълник, от ляво надясно - червеният, е портрет на лицето Х, но в картината има такава сила, която кара коленете да се подкосяват сами. Ако сме седели прави цял ден, естествено.

Същото в известна степен важи и за тебеширените рисунки. Не един или двама са подкосени след взиране в “Слънцето с оранжевия хобот”, но това е заради замаскираната дупка в асфалта, а не от някаква сила. Иначе рисунката си е хубава и без някой да се претрепе заради нея.

Много дълго стана, да започнем отначало. Гледайки една творба, всеки вижда различни неща. Ето какви мисли породиха в познавача тези три рисунки.

"Гъза на Слона"

Тук ще вметнем, че онова, което е срещу нас, всеки вече знае какво е. Няма нужда да го повтаряме всеки път, и е хубаво да си вземем бележка, защото не е много прилично.

"Гъза на слона" всъщност е врата. Наблюдателният вече е забелязал, че това е необикновен слон, но е твърде неясно какво има вътре. И ето тук е силата на творбата, понеже всеки може да си представя какво ли не. Което може и да не е чак толкова добра идея.

Естествено е всеки вход от другата страна да има изход, а видимо тук това е хоботът на слона. От него излизат единствено кръгчета, които много приличат на сапунени мехури. Кой обаче ще си направи труда да създаде толкова примитивно нещо – и то с балони - и това така или иначе са вселени.
(Слонът е безразмерно големичък и това е негова проекция. Като при небесната сфера.)

Остава да разкрием смисъла на сюжета в неговата цялост.
Като се влезе през вратата, вътре се избира свят, в който да се живее. Така през хобота излизат различни вселени със световете по-желание на всеки, осмелил се да пристъпи зад вратата. (Как ли се е родил изразът "светът принадлежи на смелите?") Освен това, който е измислил граматиката и лексикалната култура, да си ги спазва.

Трябва да поясним, че идеята за вселените се разкрива чак в петата реализация на сюжета. Предишните слонски задници са прилежно замаскирани като слонски задници.

Каквото и да напишем, кой не би желал да попадне в онзи свят, в който би искал да живее. Светът, в който има много от нещата, които би искал да има и нищо от онези, които не трябва да са в този. Затова, смело напред.

Огнепърдящият Дракон

На всеки нормален дракон огънят излиза отпред. Възможно е и този да бълва огън през устата, но вероятно още никой не му е казал, че няма да си изгори езика, а може в момента просто да е в малко приповдигнато настроение. Лято е, птичките пеят, а слънцето подава утринните си лъчи през дърветата. Все пак няма нищо скандално да изпускаш огън през задника си.
Колко души го могат...

Тук, ако говорим сериозно, всъщност и има, и няма дракон. Драконът е мъдър и знае, че драконът е онова, което не вижда от себе си. Така силуетът, най-общо, е най-вярната картина за него. Защото образът е сянка на въображението. Също и на желанията. Което е същото. Когато драконът си представя нещо или много го иска, той вече не е нито тук, нито сега.

А когато желанието се случи, драконът знае, че отново не е тук или сега. Той е в измеренията на желанията. Можем лесно да подкрепим думите. Били сте край морския бряг при изгрев, нали? Спомняте ли си къде всъщност бяхте тогава.

Така и драконът е там, в своя драконов свят. А тук и сега е просто една форма. Но е много важно, че силуетът е бял. Ужасно важно е. Колкото до огнения пърдеж… Това е само светлина, преминаваща през дърветата.
Кой би помислил, че има дракони, дето пърдят огън през задника си. Пълни глупости! Правят го само понякога. Когато са щастливи.

Бумеранг

Някой един час най-прилежно е дращил “Честит рожден ден бабо”, след това оглеждайки критично нещата за всеки случай добавя ролери, един охлюв и две лалета и точно когато е започнал да се катери по пързалката, хвърляйки настрани поглед със задоволство, друг минава най-безцеремонно отгоре върху творението му. Как би се почувствал, ако някой се разходи с обувки върху собствената ти баба и то на рождения й ден?

Наистина ли можеш да стъпиш върху нечие слънце? Можеш ли да газиш върху мечтите на хората? Виждаш ли ги в действителност, забързан към най-важното?

Че, това е твоето бъдеще. Погледни. Един ден то се завръща. Като бумеранг.