Първа българска изложба дигитална фотография


   Връщам се с малко тъга и завист към тези, навярно снимки, защото сега нямам нито времето, нито търпението да седна отново с мишка в ръка. Казвам “навярно”, защото едно от нещата, които не понасям, това е фотоколажът. За мен зкуството е свързано с мирис на маслена боя, глина или фиксаж и нещо, което бе направено с машина, тогава ме караше да се чувствам ходещ върху плаващи пясъци. Цял живот съм снимал на улицата с черно-бял филм в камерата, и съприкосновението с мига е нещо съкровено и неподлежащо на съмнение, корекция или манипулация. Затова, когато за първи път се запознах с дигиталния ретуш и манипулация през 1993 година, изненадата беше голяма. Седях и с едно движение на мишката премахвах петна, черти, нещо което в традиционния ретуш може да отнеме и часове. Първите снимки бяха започнати тогава на един Мас LCII, процесорът на който се равняваше на аналога 286 на Intel. Мониторът беше 12 инчов, а сканирането на снимка отнемаше до половин час и повече. Разполагах и със завидните осем мегабайта RAM. Разказвам това, за да обясня защо не бих се захванал пак, въпреки че сега се отиде в другата крайност и нещата стават за секунди. Докато чаках да станат корекциите или да се приложи филтър във Фотошоп (легален), можех да размишлявам върху композицията, идеята, а и да сваря кафе междувременно. Сега очарованието на тези моменти и скъсани нерви ги няма. Но основната причина е, че вече не съм сигурен. Отвсякъде напират медийни продукти, реклами, излезли “под ножа” на Фотошоп, мултимедии като "Властелинът на пръстените" и "Терминатор", а може би и самите неща, създадени по цифров път, насищат възприятията с псевдонаслада и съзнанието вече не може да бъде подведено лесно в посока на дигиталната творческа изява. Днес всеки държи в ръцете си цифрова фотокамера, която прави снимки с такова качество, което професионален фотограф може да постигне след години на усърдна практика. Виждам чудесни снимки в интернет, такива, закачени на обществените стени, но вече я няма онази тръпка от гледането на фотография, правена “върху хартия” и след години на висене в лабораторията. Но за да остане място за снимките на тази страница, и за да не стана досаден, ще трябва да спра дотук. Ала в едно съм сигурен. Духовността, патоса и реалиите, щях да кажа религиите, така се промениха зад стените на “Забранения град”, че темата просто си плаче за продължение, независимо от художествените средства, с които ще бъде интерпретирана. Любопитен съм дали това ще се случи на моя компютър. Това са част от нещата, които искам да покажа. Лична проекция на днешното време, изпълнена с техника, провокираща доверието към снимката, целостта и дори съществуването на едно изкуство. И последно, на една от снимките, тази с парламента, всъщност него го няма там, има една чайка. Тогава живеех при любимата ми жена на гърба на общината, и там някъде на двора или по покривите гнездеха чайки, а крясъците им се чуваха по цял ден. На фона на всеобща криза и липсата на каквото и да е море, направо си беше зловещо. Затова, когато работех върху тази снимка, чайката седеше много важна в съзнанието ми и като символен елемент в композицията. И все си мисля, дали тези чайки се завърнаха при своето море, или градът ги погълна.