Първа българска изложба дигитална фотография


Връщам се с малко тъга и завист към тези, навярно снимки, защото сега нямам нито времето, нито търпението да седна отново с мишка в ръка. Казвам “навярно”, защото едно от нещата, които не понасям това е фотоколажа. За мен зкуството е свързано с мирис на маслена боя, глина или фиксаж и нещо, което бе направено с машина тогава ме караше да се чувствам ходещ върху плаващи пясъци. Цял живот съм снимал на улицата с черно-бял филм в камерата и съприкосновението с мига е нещо съкровено и неподлежащо на съмнение, корекция или манипулация. Затова, когато за първи път се запознах с дигиталния ретуш и манипулация през 1993 година изненадата беше голяма. Седях и с едно движение на мишката премахвах петна, черти, нещо което в традиционния ретуш може да отнеме и часове. Първите снимки бяха започнати тогава на един Мас LCII, процесора на който се равняваше на аналога 286 на Intel. Монитора беше 12 инчов, а сканирането на снимка отнемаше до половин час. Разполагах и със завидните осем мегабайта рам. Разказвам това, за да обясня защо не бих се захванал пак въпреки, че сега се отиде на другата крайност и нещата стават за секунди. Докато чаках да станат корекциите или да се приложи филтър във Фотошоп /легален/ можех да размишлявам върху композицията, идеята, а и да сваря кафе междувременно. Сега очарованието на тези моменти и скъсани нерви ги няма. Но основната причина е, че вече не съм сигурен. Отвсякъде напират медийни продукти, реклами излезли “под ножа” на Фотошоп, мултимедии като "Властелинът на пръстените" и "Терминатор", а може би и самите неща, създадени по цифров път, насищат възприятията с псевдо-наслада и съзнанието вече не може да бъде подведено лесно в посока на дигиталната творческа изява. Сега всеки държи в ръцете си цифрова фото камера, която прави снимки с такова качество, което професионален фотограф може да постигне след години на усърдна практика. Виждам чудесни снимки в интернет, такива закачени на обществените стени, но вече я няма онази тръпка от гледането на фотография правена “върху хартия” и след години на висене в лабораторията. Но, за да остане място и за снимки на тази страница, и за да не стана досаден ще трябва спра до тук. Но в едно съм сигурен. Духовността, патоса и реалиите, щях да кажа религиите, така се промениха зад стените на “Забраненият град”, че темата просто си плаче за продължение, независимо от художествените средства, с които ще бъде интерпретирана. Любопитен съм дали това ще стане на моят компютър. Това са част от нещата, които искам да покажа. И, последно, на една от снимките, тази с парламента, всъщност него го няма там, има една чайка. Тогава живеех при любимата ми жена на гърба на общината и там някъде на двора или по покривите гнездеха чайки и крясъците им се чуваха по цял ден. На фона на всеобща криза и липсата на каквото и да е море направо си беше зловещо. Затова когато работех върху тази снимка чайката седеше много важна в съзнанието ми и като символен елемент в композицията. И все си мисля, дали тези чайки се завърнаха при своето море или градът ги погълна.