Венера

Визуално наблюдение с чаша кафе

разказ



Никога не дърпам докрай пердето пред левия прозорец през лятото. Ако взема да се успивам, слънчевият сноп пресича стаята под диагонал, достига леглото, настанява се върху лицето ми и разгонва сладките остатъци от съня. Късметлия съм. Имам източен прозорец със сто и осемдесет градусова панорама. Вляво, като се понадвеся, виждам Северната звезда, а вдясно дали е отворено кафенето на спирката, ако съм свършил цигарите. Кафенето, обаче, както и част от южното небе от година вече не се виждат заради една голяма чиния на сателитна антена.

Обикновено не се нуждая от събуждане. Обичам да ставам рано. Четири и половина, пет е добър час за започване на деня. За шумната улица тишината сто метра по-нагоре е необичайна. В нея сме само аз и стаята. Светлина хвърля единствено нощната лампа и полумракът прилича на материя, в която пространството очаква да затрепти, за да приеме формата на познатото. За съзнанието пет също е добър час. Най-добрия час за трептене на усещания и мисли. Колкото по-неканени – толкова по-ясни и безапелационни са в щедростта си. Няма и по-хубаво кафе от кафето преди разсъмване. Сивкавата пара излиза от чашата, проправя си път нанякъде с безгласната уговорка за уют и мъглив стон топлина, а понякога осмисля и ранното ставане, ако се случи човек да си зададе въпроса, за чий дявол се е измъкнал толкова рано.

И днес тя е там. Стои като страж и вестител на Слънцето. Звездите неуверено се готвят да потънат в шестнадесет часово забвение, но Венера блести уверена и спокойна, въпреки, че това, на което тя известява началото, след малко ще я ослепи с белотата си. Не можеш да се бориш със Светлото. Особено, ако си близо до него. Икар най-добре е почувствал това, но пък Венера не е никакъв мит. Била е такъв, когато са я нарекли на любовта. Интересно как биха я кръстили, ако са знаели, че обвита в отровни въгледвуокисни и серни изпарения, е нагорещена до смърт. Навярно някой би казал, че все пак това е любовта. Изгаряща и безмилостна. Друг – че е недостижима като нея. А аз в тия години не спрях да се питам защо Малкият принц си тръгна от своята роза.

Венера и любовта си приличат. Каквато и власт да имаш, не можеш да ги имаш, нито да ги покориш – единствената възможност е да се отдадеш. Науми ли си човек, че трябва да има нещо – загубен е. Можеш да притежаваш, но не и да бъде твое. В търговските времена, в които живеем, едва ли някой се интересува от философия. Сигурно затова всички са така раздразнителни или губят здрав разум, когато карат колите си. Усещат, че нещо не е наред, но не знаят какво. Усещането за сила и скорост е само загатване какво би било, ако ти самият беше всичко това.

Подобни мисли ме подпират във фонов режим, несъзнателно винаги, когато седна пред компютъра и от подобно черногледство в последно време ми се отщява да правя каквото и да било. Ако ме беше подпряла и мисълта, че е крайно време да стана и да отида до кухнята, водата за второто кафе нямаше да изври, но почти всеки ден е така – между 30-40 минути нагорещен котлон за чаша кафе. От енергото сигурно ще потриват ръце, ако разберат. Налагам си да стоя до кафеника, докато течността забълбука и се връщам обратно.

Като хвърлям поглед навън, тъмното и ясно допреди малко небе вече е изсветляло и е затрупано от облаци, в средата на които, до едно по-светло мъгливо езеро, се мъчи да оцелее Венера. Въпреки, че съм я наблюдавал достатъчно пъти, не мога да повярвам как може да се вижда в такава наситена плътност. Оставям чашата, измъквам фотокамерата от чантата и я слагам на разпънатия статив. Правя няколко бързи снимки, защото от горчив опит знам, че някои неща траят секунди. Така и става в момента. Три кадъра и Венера изчезва. След две минути, за още два кадъра си взима довиждане и потъва, а тъмните парцаляци се разпръсват под нея в светлосива равномерна мъгла. Но съм доволен. Винаги съм знаел, че е много ярка, но да се пребори с тези облаци... нямах представа. Днес си давам сметка за нов смисъл на името й. Носи името, не просто на любовта, а на истинската и като нея се бори докрай. Това може би означава Венера. И че някой ден, някой, добил мощ, ще израстне достатъчно, ще забрави за правилата и за природата и ще се опита да я направи негова. Аз със сигурност няма да мога да видя това, но ти пожелавам късмет, приятелю. Прегърни я и от мен.