ТРИПТИХ ЗА БАБА


1. БАБА


Жената приземи метлата на двора, подпря я на дъсчената стена и се отпусна уморено на пейката. Бе отминал още един ден от живота й. Стоеше пред своя дом, а нямаше къде да отиде. Тъмната къща, изградена с толкова обич и захар, отдавна не я радваше. Започна да вдига кръвно от сладкото, едвам почистваше огромното наметало от прахта и бълхите, а от твърдата дръжка на метлата задникът й постоянно синееше.

     Животът, който водеше, никак не й харесваше, но Баба бе зъл герой от приказка и знаеше колко трудно е да отхвърли изкуствено изградения образ. Разбира се, като вещица тя лесно можеше да се отърве от този образ, ала чувството за отговорност към подрастващите не й позволяваше да разочарова малките сополанковци, които вечер се плашеха с появяването й един-друг, преди да заспят. Ентусиазмът им щеше доста да спадне, ако знаеха, че Баба често стои под прозорците, за да послуша детските бръщолевения.

    Те я умиляваха и много й липсваха, понеже тя нямаше свои деца. Нейният автор някак бе пропуснал да внесе в биографията й цъфтежът на младите години, сладостта на зрялата възраст и я бе облякъл направо в черните дрехи на грозотата и старостта, като я лиши и от най-голямата радост на света – да погледне очите си в своите.

    Преди време приюти братче и сестриче, загубили се в гората, и ги дари с цялата обич и грижи, на които бе способна. Съдбата обаче напомни, че няма ненаказано добро. Малките ангелчета изпонаядоха къщата, решиха, че плевнята е най-доброто място за прекарване на свободното време, а при една игра на криеница, след като вятърът захлопна случайно капака на пещта, те така се уплашиха, че решиха да си отмъстят. Издебнаха, блъснаха я грубо и заключиха, а после донесоха дърва и накладоха огън под нея.

     Огорчена, Баба тихомълком се измъкна от пещта и ги остави да мислят, че от нея нищо не е останало. Малчуганите, уплашени от стореното, тъй като единствено те знаеха колко добра беше Баба, отидоха в един град и скалъпиха набързо историята за злата вещица. След време оттам мина един събирач на истории и така тя пристигна като "народна” приказка в наши дни.

     Баба бе твърде далеч от фалшивия образ, битуващ в хорското съзнание, но не искаше да се меша в нещата на хората. Щом имаха нужда от зло, нека бъде така, казваше тя, но внимавай какво пожелаваш на ближните си. Само едно нещо пропуснаха човеците, когато я направиха вещица. Превърнаха я в заплаха, а така доведоха страха и го превърнаха в път.

    А Баба, така или иначе, нямаше свой собствен живот. От него държеше в ръцете си само метлата. Летеше с дългия нос, черната шапка и наметало, а дните й се нижеха един след друг, в кой каквото се сети да напише или разкаже за нея.

     На хората и през ум не им минаваше, че ако променяха малко приказката, Баба Яга щеше да им бъде неимоверно полезна. Щеше да има повече добро и по-малко зло в този свят. И без това горските животни бяха натоварени с изключително неблагоприятните функции, да поемат негативите на отрицателните качества и черти, за да бъдат плашени децата с тях. Вместо от красотата на естествените природни същества, девствените съзнания се оформяха от глупави, жестоки и алчни чудовища. Като следствие – всички страшно обичаха котенца. Докато не ги хвърлеха в реката в чувал. "Не познавам неиздран или неизпохапан от котка, но вълк досега не съм видяла да направи лошо някому!", ядосваше се понякога Баба.

     Децата бяха малки, а възрастните изобщо не се замисляха, че една наистина зла вещица, която може всичко, ще се преобрази в каквото пожелае. Ще отиде сред тях, както дяволът прави понякога и никой никога няма да разбере. Една истински зла вещица би се преобразила в човек, който да накара всички да го харесват, а така много по-лесно ще може да прави своите злини и то със съгласието и участието на хората, без някой да усети измяната.

     Но Баба не беше такъв човек. Тя имаше голямо сърце. Тя сметна, че е по-добре да събере колкото се може повече от лошото, а така щеше да остане повече место за доброто. Разбира се, от това я болеше, и то много, но тя не пожела да разочарова децата в тяхното проглеждане към света. В различаването на черното от бялото. Утеха й бе, че един ден щяха да се появят автори, които щяха да разкажат, че злото най-често използва най-обикновени лица, благоприлични одежди и красиви думи, за да върши своите дела.



2. БАБА... Я!

("Баба с тъмночервена точка")



Стози материал искаме да възвърнем полагаемото се на преиначения образ на един изстрадал приказен герой, както и да посочим, че той е създаден в нечиста помисъл и нарочно от неговия автор.

    Печално известно е, че Баба Яга е грозна, яхнала метлата дърта вещица, ядяща малки деца, които преди това пече. Ами, пече ги. На кого ще е приятно яденето му да шава в чинията, крещейки за човешки права. Няма, разбира се. Защо пък да не му е приятно.

     След като защитихме добрия вкус, който трябва да е и неподвижен, с целина, ще намекнем, че няма достатъчно данни бедната старица някога някого да е изяла. Единствено в една, между другото доста скалъпена история, са намесени двама вагабонти, които – не стига, че избягали от къщи, ами ядат и от прозорците на хората.

     Я, представете си, след 148-я набег срещу вашата, върху кокоши крака – недотам недвижима собственост, построена с пот и много... захар, не бихте ли сторили същото – от яд да пъхнете злосторника на топло. Поне законът го прави. Без да се хваща на никакви сълзливи истории. А ние ще се закачим за следствената връзка със задоволство, задето постъпката на Баба Яга е напълно законосъобразна. Освен това не ни се вярва двама хлапаци да изиграят баш Баба, дето знае и две и двеста, че да влезе в пещта сама. Дъртите вещици са хитри и двама сополанковци едва ли биха ги обърнали толкова лесно.

     Сега да вземем познатия израз: "ма'ни я тая дърта вещица". После ще го върнем, разбира се.

     Във времена, когато в трети клас момичетата започват юнашки да възмъжават, изразът "грозна и дърта вещица" е така хронологично размит, че може да бъде приложен върху всяка жена над 28 години. Примерно. Натрупала достатъчно количество асортимент от "Ревлон" и Илиянци, за да не бъдем крайни.

     Освен това, ако се намери поне един с капка здрав разум, нека се изправи тук пред всички и да каже как се задвижва метла. (Ако знае, може и да не се изправя. Не е нужно да се пъчи чак толкова.)

     Ние, мъжете, знаем, има коли: сипеш бензин – тръгне; сипеш олио – тръгне; налееш вода – пак тръгне, ала с какво гориво се подкарва, да речем, метла? Освен с осем гроздови, подложени върху загоряла плескавица, но това е в специални случаи.

     Другото, за което не се замислят хората, (не ние), е битовият дисконфорт, указващ своего рода негатиен социален статус. Нека някой от поддръжниците на мита да поседи на дървена дръжка 15 минути и после да сподели впечатленията си. (Жени да не участват в теста, защото ще са пристрастни.)

     И понеже е ясно какви ще са отзивите – да напомним: отрицателни при хоризонтално разположена пръчка – Баба Яга толкова ли е проста, че да не си подложи поне една възглавничка под дупето, за да не й убива? Ами, не го прави, не защото е глупава, а първо, защото така й се пада. Хората я мразят и затова са я насадили на изделие от дървен материал, че почва да става много сексистки текста. И второ, защото го може. И тук слагаме точка. За червена става въпрос, без да я уточняваме, че отива накъмто мътночервено, а нашата цел е по-дълбока.

     Бабиният нос. Дългият нос говори за индивидуалност, характер, за типаж и интелект. (За жените разправят и друго, но това са глупости. Градски митове. Вие не знаете какво се говори за жените с дълги носове, нали? Аз също не знам. Значи, като нищо можем да го отнесем и към лицето Б. Я.) Като преди това направим един аналог. С какво носът на онзи френски герой, Сирано, е по-различен, питаме ние? (С което искам и да благодаря на всички за подкрепата.) Не е, разбира се, но авторовата сълзливо-драматична измислица кара да приемеш французина с умиление, докато носът на Баба Яга е прикачен единствено от люта завист и зверска омраза, след малко ще разберете защо.

     Така. Завършихме и с предпоследния характерен аксесоар от образа на Яга – нейният нос и стигаме до последния препъни камък, че бабата не се облича добре: Дрехите на Баба Яга са черни и грозни. Не знам за вас, но аз, (време е всеки да поеме отговорност за думите си), бих казал, че те просто не са за всеки.

     Сега. Вие сте красива и сте на двайсет и осем. Нещо като зараждаща се вълнова функция в просъницата на деветокласник. Застанете пред огледалото. Облечете къса, черна, кожена куртка и къси черни, кожени гащи. (Гащите може да са къси колкото прецените.) Пъхнете краката си в черни остри обувки с широк ток. (Може и по-бавно, заради деветокласника.) Между гащите и обувките не слагайте нищо, защото започва да става топло. Най-много – бели чорапки. На рисунките в книжките тези подробности в облеклото не се виждат, понеже дойде време да се наметне черният плащ. Нахлупете накрая островърха, широкопола шапка, под нея да се мандахерцат две големи сребърни обици, като по средата намажете с най-рубиненото червило, което намерите. Готово. (Ако сте под 28 не слагайте абсолютно нищо. И така сте си добре. Прекалено сте млада за дърта вещица.) Такаа...

     Да дръпнем сега един тигел по "Витошка" и да зададем следния въпрос: Когато половината от мъжете по улицата са получили тендовагинит с лумбаго на шийните прешлени, а от гърлата на другата се лее нестройно: "Под тая стараа чанта...", какъв ще бъде ефектът от цялата тази работа върху другите жени? Ами, ефектът е: образът на една противна, гадна, мръсна, долна, скапана, зле облечена, дърта вещица. Клеймо на мъстта, което да я съпътства приживе и преживее през времената. Приказките са народни, а глас народен – глас... В пустиня.

    Край на приказките.

    Баба Яга е мит, създаден от жени.

     Дайте, да си говорим сериозно. Един мъж би ли седнал да рисува баби с метли? Да не е метъл случайно. (Мъжка метла.) Един истински мъж би нарисувал първообраза точно на нашата героиня и сега, ако има добър художник – от нашите – свестно момче да е, нека хване молив или четка и да възмезди този образ, както се полага. Нека Яга стисне здраво с ръка метлата, обкрачила я с кожените обувки, тия с нищото до късите гащи, а с другата да придържа широкополата шапка, за да не й се отваря чак толкова наметалото. Или само от време на време.

     Ако все пак художникът не вдява за какво става въпрос, да отвори летния каталог на "Виктория Сикретс" и с малко късмет там ще намери нещо подобно. Може и да не е баш същото, което си представяме, но нека не бъдем максималисти точно сега. Още не сме описали другата вещица – онази от гъстата гора, с черния гарван на рамото.



3. БАБУШКА

("Преправеният документ")



Разбира се, това е краят на нашия текст, но само в един по-тесен смисъл, тъй като по-широкият отваря вратите на едно ново начало, щото взискателният читател може да не одобри предишния неглижиран стил, приложен върху един толкова известен социален герой, носещ непосилното бреме на обречената горест – съпътствана от кръста на омразата, завистта и отрицанието на втората неоправдана половина от човечеството – върху крехките си рамене и заради него, (читателя), ще повдигнем булото, скриващо трагичната същност и дълбока душевност, криеща се зад него (булото), по неизвестни причини (не се знае точно защо се крие) и затова ще го разкрием (образа) в най-добрите традиции на, да речем, руската литература от деветнайсети, началото на двайсети век, а също и поради факта, че от гледна точка на съвременността руските жени са считани от неспециалистите за най-красиви сред другите, което би следвало да бъде подкрепено и от рисунка, ако разбира се, се намери художник, способен да я претвори в един жив и всеобхватен символ, и тъй като аз не знам по конкурсите дали дават награди за най-детайлно изказана мисъл, например в едно единствено изречение, нека сериозният читател не остава с впечатлението, задето тук внасяме убеждение, че Баба Яга е рускиня. Да чете по-внимателно. Текстът става тежък, мястото малко и ще трябва да опитаме да се вместим в пет-шест изречения. И така:

     Ягина бе от онези жени, надвесени над злощастната пропаст, деляща средната възраст от следващата, в която единственият по-жизнерадостен спътник през дългите есенни дни заемаше споменът за една не толкова бурна и не съвсем изпълнена с незабравими вълнения младост, а тлеещите в очите въглени, под черната широкопола шапка, и бавната, недотам изпълнена с енергичност походка, затруднявана от дълбоката, несекваща от години улична кал, обременяваща поставянето на единия неприлично дългостроен крак пред другия, нещо, което не се виждаше заради широката, дългопола рубашка, обикновено наметната върху слабите рамене на Ягина, както и метлата, с която тя понякога изкарваше по някоя друга копейка, бе причината всички да я наричат Бабушка. (Първо изречение.)

     Първите седем от своите – вече двайсет и осем години, Ягина прекара в големия околийски град, където бе родена, на едно място, известно по-скоро като Красна поляна, отколкото като друга такава, като онези първи години бяха белязани от несекваща немотия, постоянно натякване за това или онова от страна на домашните, което доведе до невъзможност отрано да изяви аз-ът на девойката, онзи мощен двигател в живота, който, като зле прикрита, плоска синусоидна вълна – жив дявол, се надигаше в нея.

     Дайте обаче да се уговорим нещо. Няма да го направим, тъй като текстът ще стане прекалено дълъг, но тук би следвало да има описание на детството на Бабушка; на образите на нейния прост и тесногръд, но строг и справедлив баща, на милата и сговорчива ягина майка, постоянен буфер между света и злия нрав на бащата, с разказ за реалът, който оформи цялостния образ на нашата героиня, като ще прескочим и краткото юношество, понеже Ягина възмъжа достатъчно бързо, макар и никога да не бе юноша, понеже авторът не се сеща в момента как е женското на юношество, вероятно девичество, за да наложи своята силна воля за един по-добър и смислен живот и ще отидем направо до момента, когато младата жена, макар и да мразеше да работи с метлата, започна да замита всичко около себе си, за да получим приравнение с основния образ в повествованието, но от най-важно значение е тук да се спомене, че Бабушка подправи един талон, по-скоро банков документ, поставяйки пред една двойка цифрата едно, с което сумата нарасна до дванайсет и за повече реализъм – с няколко нули отзад, като с това поставяме началото на драматизма и най-интересното в нашия разказ.

     С мекия си топъл, но умерено благ поглед, с препъващите се в лепкавата, плуваща между разнебитените каменни плочи кал, дълги, уморени от заглеждане и удължени от замитане крака, с тънки, изящни ръце и изпъкнал до болка бюст, пак по неволя, тя успя да спечели доверието и замете набързо един банков служител, чиято леля – след дълго и изтощително за него гостуване – току що бе заминала обратно за дълбоката провинция и той се бе замечтал за нещо по-така в живота – и той го получи в лицето на Яга, – но това обаче му настроение го въведе в такъв служебен преразход, че в последствие спасението се яви единствено в порива на силата на мечтите му, които бяха достатъчно дръзки, за да издържат и задържат полета си зад една здрава, желязна, метална решетка – два на два, пръчките на която бяха забити неприлично дълбоко и безутешно здраво в студения каменен под на едно толкова добре охранявано заведение, каквото беше и банката, в която преди работеше, с тази разлика, че тук имаше повече огнестрелно оръжие на глава от населението вътре в заведението, отколкото количеството неогнестрелно оръжие на глава от населението вън от него.

     Наистина трябва да привършваме. Ягина е платила на свидетел, който да излъже пред съда, но тази простъпка докарва клетникът до просешка тояга; той минава през много перипетии и накрая се оказва в една килия със злощастния банков служител. Накратко, подправянето на банковия документ води до главозамайваща поредица от наглед безпричинно-следствени връзки, съпътствани често от причинно-следствени действия от страна на съответните органи, където всички страдат еднакво: добрите стават лоши, лошите - добри, като се допускат и противоположни, огледални преходи, но тъй като аз нямам нито търпението, нито желанието да копирам, да речем, толстоевия стил на писане, нека читателят се запознае с разказите на този прекрасен автор и ако му позволява съвестта, партийната принадлежност и вътрешния мироглед, да довърши този текст, с героите от него, както желае. Ние няма да сторим това.

     Само ще го предупредим, че в това творчество, на големия писател, той ще налети срещу толкова могъща континентална плоча от душевност, терзания и човеколюбие, че единствената възможност е да се покатери на нея и да приеме там своето възкресение. Там ще забрави напълно и за простоватите опити тук да бъде ангажирано съзнанието му, макар и за малко, макар и с увеселителна цел. И така нека да завършим с призива, читателят да не обръща внимание на настоящия материал, а да се обърне към класиката. Ще кажете – малко позакъснял призив. Обаче, и все пак, трябваше да се премине през настоящия текст, за да се разбере къде е и най-вече – какво означава класика. Нали така...?