На твоето светло име

Завеждащият митинги и протести попълваше някакви документи, когато на вратата се потропа.    Посетителят влезе, застана до стената, огледа стаята, a погледът му леко потрепна, щом съзря портрета, окачен над бюрото на началника.

„Поредната мижатурка. – проследи погледа му завеждащият. – Един път годишно всички се сещат за него. Бият се в гърдите, кичат му паметника с цветя, а после мърсуват мирно и тихо до другия път. Дошъл, да се моли да протестира...“ – въздъхна мислено началникът и огледа новодошлия. Светла коса и сиви очи, с поглед, дето чегърташе по тила. Чернa килимявка и расо, избелели до тъмносиво, расото стегнато с въже на кръста, и обувки, протрити от носене, дето нямаше кал по тях.

– Вие по какъв въпрос? – попита сухо.

– Да вдигна народа на крак искам – отвърна влезлият.

Завеждащият остави писалката, облегна се назад и втренчено загледа новодошлия. После на лицето му се разля широка усмивка, изправи се и тръгна към него.

– Но защо стоите прав?! Заповядайте, драги, заповядайте! – радушно подкани, хващайки другия под ръка, повеждайки го към едно широко кресло. – Седнете, настанете се! Какво ще пиете?

– Не пия – каза човекът и остана да стои прав.

– Аа, не може така! Да не почерпим гостенин – какви българи сме! – запротестира Онбашиев и натисна едно копче на бюрото си. Отнякъде се обади женски глас и завеждащият нареди:

– Я, донеси два коняка, ама от специалния, и дай нещо за мезе.

Секретарката донесе напитките, а Онбашиев се изпротегна удобно в стола си и попита:

– Ха, кажете сега, защо и за какво искате да протестирате, млади човече. Като гледам, нищо не ви липсва.

– Не за мен. За народа – бе отговорът.

– Я, чакай! Чакайте, малко! – сепна се престорено Онбашиев. – А, как така "за народа"?! Че какво му е на народа? Смъкнахме комунизма и изградихме демокрацията. Половината народ има жилища, а другата половина са здравно осигурени. Постоянно отваряме работни места. Кеф ти улици да метеш, кеф ти даскал да станеш. Интегрирахме се с американци, европейци, араби ни налеятаха – все за благото на страната, естествено. Хората нивите си продават и богатеят. Безценна стана българската земя. Изкупува се масово от всеки, който има желание да я притежава. За народа нов заем осигурихме от десет милиарда, да живеете по-добре и на всеки българин се падат по четиридесет хиляди лева лична пара...

– Българина от тая пара само парата ще усети и с празен търбух пак ще си ходи. А и после хората ще ги връщат тия пари... – успя новият да прекъсне Онбашиев, но само за кратко.

– Ще ги връщат, драги, ще ги връщат! Заем е това, не подарък! Ама, кажете ми вие с какво да ги асфалтираме тия пътища, с какво да посрещаме предизвикателствата на времето. Фабриките затвориха, заводите се потурчиха, единствено за благото на народа, и за чуждестранните инвестиции, разбира се. Откъде пари, млади човече? Благодарете се на нашите европейски приятели, че има изобщо откъде да вземем. А, тя, държавата ще връща тия пари, не народа. Питате ли вие – какво й е на държавата? – не питате. Само знаете протести и митинги да вдигате!

– Не е ли народът държавата, господине? – отвърна другият.

– Че, може ли народ без държава, бе, драги! Да не сме африканско племе. Виждате сам. Въпреки трудностите, по магазините е пълно със стока; децата могат да ходят на училище не само в тук, но и в чужбина. Селските кооперации получават пари по програми. Заляхме държавата с права и свободи – какво повече искате! – завърши тирадата Онбашиев и си избърса челото.

– Народът е зле. Оплакват се, стенат хората.

– Ха! Оплаквал се бил народът, зле бил! Само това знае народът, да се оплаква. Че друго той може ли да прави! Петстотин години беше под турска интеграция и просперитет – оплаква се; после, фашистите били не знам какви си – изгони ги; айде, сетне и комунизма не му хареса. Сега е демокрация и пак се оплаква. Че то има ли угодия, бе, драги?! – възмути се завеждащият митинги и протести.

– Комунизъм, демокрация... народът не го интересува как ще се казва властта. Името не е важно, а това, как се живее.

– Добре де, на вас лично какво ви е? – ядоса се онзи отсреща. – Върнахме ви църковните имоти. Данъци не плащате. Манастирите само в молове и бардак не сте ги превърнали. Или бъркам? Свещоливници си имате и от нищо правите нещо. С мерцедеси и петкилограмови златни кръстове и синджири се разкарвате сред раята. По петдесет лева на литургия взимате. Дори към ближния посегнахте – и за това трябва да си затваряме очите. Какво повече искате!

С искрящи очи светлокосият се изправи, а расото му се поотвори и в пояса му лъснаха дръжките на чифте пищови.

– Аа, не така, драги, не така! Я по-спокойно, че да не се разправяме по друг начин!

– Тая църква, дето ми я приказвате, не е вече българска! – прогърмя гласът отсреща. – Едно време и вяра, че и подслон намираха хората в нея, та да се пазят от ятаганите и куршумите на турците там. В търговия сега църквата е превърнала вярата. Види се, бог не може да помогне на човека, ама ний да се вземем в ръце. Стене народа, работа няма, като мухи мрат хората, че не могат за един доктор пари да найдат. Пари и жълтици от програми и друго, 'се у ваши хора отиват. България в плевел и храсталак е потънала! Една нива не можеш да видиш, а там дето има, вси са в ръцете пак на ония, на вашите.

– Дърво до дърво не остана в гората – в чиста вода не можеш да си умиеш лицето! Изедниците, дето направиха всичко това, в скъпи коли се возят, гласуват си високи заплати, а към човека поглеждат само от телевизора. Децата писмо и четмо намразиха! Род и родина вече не щат! Навън отидоха щастие да дирят, а и там като идат, българи ги е срам се нарекат!

– Добре, добре, достатъчно – прекъсна го администраторът, сякаш се предаде пред този гневен порой. Седна делово зад бюрото си и нареди на секретарката да отнесе таблата с коняка и мезето.

– Какъв протест искате да организирате и срещу кого? – запита Онбашиев и приготви лист и писалка.

– Как протест? – учуди се посетителят. – Не искам аз протест. Дигнал съм се аз против народните изедници, да се пробуди вече народа и там да ги натирим, дето им е мястото.

Човекът срещу него се усмихна снисходително:

– Явно нов сте в тая работа, драги. Млад и зелен. Неопитен сте още. Сам човек може ли да се дигне?! Та, нали ще ви изядат с парцалите! Сам човек нищо не прави. Ще започнете да викате, да скандирате, ще дойде полиция, ще ви приберат и ще ви спретнат едно дело я за хулиганство, я за нарушаване на обществения ред.

– А вие какво бихте ме посъветвали? – попита тихо човекът в расото и се взря в онзи отсреща.

Онбашиев пак се усмихна. Беше чувал този въпрос, изречен по същия начин от хиляди.

– Ами, вижте сега. Ако ще го правите сам, като най-лек вариант бих ви препоръчал изпървом да се хванете с някое източно учение. Там имат едно пролетно очишчение и две седмици не се хранят. Изчакайте до пролетта, да дойде време за гладуването и кажете на вестниците и телевизията, че ще гладувате в знак на протест. Вкъщи не могат да ви арестуват. А и гладуването няма да направи впечатление никому – всички гладуват. Нито на протеста ще обърнат внимание, защото няма вече някой, дето да не псува против властта. Пресата обаче ще ви забележи. Ще им дадете събитие, и то социално и политическо от тия, дето се харесват на новинарите, и ще ви накацат като мухи върху мед, задето и те трябва да пълнят с нещо торбата си.

– Ако ме питате мене, имаше един, дето направи така... Ама, хитрец – голям, ей! – развесели се Онбашиев. – Седя си вкъщи, ужким за народа гладува, а телевизията седи и го снима. Закачете се за него. Идете, поговорете, обменете опит, а може и двамата заедно да погладувате. Важна клечка е и ще хване декиш. Хванете се за някой бамбашка, че да свършите работа. Иначе, от празно в пусто ще наливате – завърши завеждащият протестите и се облегна назад, да прецени ефекта от казаното.

– С глад няма да се оправи работата, а с тояга! – смръщи вежди русокосият.

Онбашиев въздъхна.

– Ама, недейте така, бе! Нито е цивилизовано, нито по европейски. Бунтовете отдавна не са модерни, нито може да сторите някому нещо. Ако искате нещо по-така, идете пред президентството и се запалете. Ама малко по-встрани, да не правим лошо впечатление на чужденците, а и президента да не смущавате – важни дела има той, няма с вас да се занимава. Хората ще ви гледат, ще ви снимат с телефоните си, а ако оцелеете, ще получите безплатна медицинска помощ със сигурност. Вечерта ще ви покажат по новините, и ако прехвърлите трапа, ще се прочуете, щото умрете ли – бързо-бързо ще ви забравят. Но виж, оживеете ли, след време и депутат може да станете. Знае ли човек в тая държава какво може да стане със него?

– Искам с народа да бъда и с мен да е той. Заедно всички. Не ща сам да съм в тая борба – бе отговорът.

– Вие, драги, сте голям наивник! Ми, че кой ще се дигне със вас?! Да речем, да налепите плакати – ще ви глобят за нарушаване на наредбата и ще ги свалят, или ще турят други отгоре още веднага. В интернет да пишете, ще ви харесат във Фейсбук хиляди, ще се бият в гърдите по постовете, а на мегдана я дойдат двама-трима, я не дойдат. Кой, уважаеми, ще си остави компютъра, телевизора, жената, колата, че да дойде с вас да протестира? – Онбашиев, съзнателно или не, отбягваше думата бунт.

– Страха движи хората, драги. Страхът. Дори гладните няма да дойдат, защото вече никой на никой не вярва. Да сте от партия – друго нещо. Ама, като ви гледам, сте сам като вълк. Като вълк с кошара овце. На гол тумбак – чифте пищови сте окачили, да ме прощавате.

– Ще стане! – отвърна човекът и очите му блеснаха. – Ако спечеля, печеля за всички. Ако загубя...

– Знам, знам, губите себе си – прекъсна го с досада Онбашиев.

– Добре, ваша си работа – сви рамене. – Ето, вземете този формуляр и го попълнете. Това е молба за протест, стандартна бланка. Трябва да опишете целта на протеста. Време, място, какъв ще бъде – с факли, без факли, обратни ще има ли, че да се осигури повече полиция. Ама, честно да ви кажа, гледайте да е без факли, че имаме обязаности по опазване на околната среда и няма да направи добро впечатление. И не вдигайте много шум, да не пречите на хората да си гледат телевизията. – Попълнете молбата надлежно и наминавайте от време на време да проверявате дали е одобрена от началството. Но, право да ви кажа, едно три месеца чакане не ви мърдат.

– Не съм дошъл да се моля – свърши се с чакането. За здрава тояга е време! Затова съм тук – всеки човек, всеки българин трябва да се надигне! И вие, дето хляб от народни пари ядете, да се присъедините към святото дело – така каза човекът, пристъпи напред и светлината наоколо сякаш придърпа към себе си.

Онбашиев не повярва на онова, дето чу, отначало вдигна ръка, като да се предпази, а после подскочи.

– Какво?! Бунт? На мен! Вие какво си въобразявате! Вън! Вън! – крещеше той и набираше номера на полицията.

Когато тя дойде, от светлоокия нямаше и следа. Намериха само килимявката и расото захвърлени върху пода. Онбашиев им разказа всичко и като взеха отпечатъци, ги отпрати. После, преди да си тръгне, погледна към лицето на човека, който бе дал живота си за благото на народа. За демокрацията. Стори му се познато. „Ей, ама какви българи е имало само!“ – въздъхна Онбашиев и се подсмихна. После махна с ръка и затвори вратата.

2014 г.