Този разказ е толкова комплициран, че един предговор от две-три изречения е крайно наложителен. Първо в него е описан безсъвестно абсолютно действителен случай. После, избрана е форма на пародия на хумористичен разказ на Уди Алън със заглавие “Ако импресионистите бяха зъболекари”. Той пък почива върху пародия на писмата между холандския художник Винсент Ван Гог и неговия брат, ангел-пазител - Теодорус. Те са издадени на български в два тома и са твърде поучителни. Освен това, компликацията е така очебийна, че едва ли редактор със здрав разум ще се реши да отпечата фейлетона, тъй като след това едва ли ще посмее да отиде на зъболекар. В България, иначе в други страни няма страшно. Фейлетонът е непечатаем, но авторът не губи надежда и се оглежда за издател с чене. Такъв ще погледне по-смело на текста. И последно, читателят трябва да е запознат с Шер и френското произношение. Съветваме го, ако не е, да запише едни бързи курсове, тъй като текстът е доста добър. Можеше да е само малко по-сериозен, но щом всичко свършва добре – сега ни е паднало. Както виждате – комплике отвсякъде. Затегнете коланите.

АКО ЗЪБОЛЕКАРИТЕ
БЯХА ИМПРЕСИОНИСТИ

        Драги Тео,

    В събота, под звездна нощ, ме сви омаен, шести горен, дясно, а в неделя се събудих подут. Коварната le goungrenouette. Пейзажът бе мрачен, но предпочетох да ме изрисуват в понеделник, че по празник е малко double-trouble с медицината. Винсент.

    Доктор Поповие бе не само млада. Тя бе умна, интелигентна, нормална жена-човек. Ех, откога не съм срещал такава! И имаше глезени, Тео! Много глезени бяха, виждаше се добре... Quel Belle! Не можа обаче да ме скицира, понеже отварях устата си на presantimatrie-два, но все пак предписа ountiboutique и ме препрати при колежката си за сряда.

     Сряда. Закъснях. Сменили времето. Въпреки това д-р Кирилиет прие да погледне в устата ми. Смела жена. Отворете я, казва. Ха! Първо Вие! Аз не мога. Челюстта ми е a la prison de la catinaire, отвръщам. Но, мон ами, аз не отварям насилствено чужди усти, усмихва се д-р Кирилиет и ме записва за събота. Питам аз: Какво да правя до събота, ma Sherr! Да сменим ountibouquet? Момата мълчи, нищо не казва, само гледа с мила усмивка, но нейната, Тео, бе далеч от усмивката на д-р Поповие. А събота е много, толкова далеч... “софар авуе”, както се изразяват онези противни англичани. Пък гангрената е нещо опасно - гътва, ако реши. Винсент.

     Ясно бе, че антибиотикът не действа и аз се паникьосах. Паникюе ле пресортиман, да не сменям клавиатурата, че е тегаво.

     Сърцето се вълнуваше 120 пъти в минута, светът, този невероятен свят, Тео, се виеше прелестно в един безкраен фантастичен танц от багри и светлина – тогава нарисувах “Безсънна нощ”, но нещо ставаше със зрението ми. Виждах двойно, а също залитах, като излизах от кръчмата. Прати пари. В.

     Уплаших се. Уплаших се, Тео, не на шега, и започнах да обикалям близките кабинети.

     Льо кабинет ет докторь дьо Садись, ударението е на второто “и”, се намираше в един невзрачен блокь. Отвън ръждиво-сиви разкривени решетки, вътре хол в тъмна сивота – и домашен любимец ще откаже да го продадат, дори ДДС да предлагат, а в средата на запусната стая - стол. Самотен стол, Тео, много самотен стол. Ако самотата има образ, тя е висок, черен стол в притъмняла, полупразна стая, притихнала в умора от ридаещи стонове.

     Освен това, ле докторь бе ужасно нервен. Седеше и прелистваше рязко един вестник. До него мълчаливо седеше жена, която не смееше да затвори уста, а ужасените й очи впериха в мен безмълвна молба. “Някой да те е карал да сядаш там?”, отвърнах и аз безмълвно, с ужасени очи.

    Като ме видя подут, ле докторь каза да не тръгвам, а да изчакам. След трийсет minouettes трябвало да излезе спешно, но преди това специално ще разреже моя венец със своя извънредно наточен скалпель, че не знам чекийка как е на френски. Огледах перспективата, но видях само в обратната как заплашително близките планове се смаляват и аз излязох бързо навън, решил да потърся по-миролюбиво решение.

     По пътя комшийка препоръча д-р Горансиен: “тре биен” (много добра). Д-р Горансиен бе толкова добра, че предложи час за след месец. Mataine avec randevu amalgamme se soaire pur tujure, ama june, така да се каже. Освен това сподели, тете-а-тете, вече била пенсионер и не работи чак толкова. Но, Бел ами, кажете поне какво да правя, примолих се аз, и тя ме прати отсреща в стоматологичния центр. Трогнат от добрината й, пресякох улицата и антре в една много модерна, висока сграда. Мезон, един вид.

     Лукс, светло, Тео, шармантно, ама нямат дежурен стоматологь. Всички заети, само д-р Ганет свободен. Като го видях, разбрах защо е свободен. Трябва да го бяха пуснали от Академията, щом вече работеше. Това, казва, е за хирургь, господинът да отиде в Стоматологичния факултеть. Разбира се, опита да ми говори на ти, за да си придаде повече тежест, но бързо му свих сармите, а в петък се озовах на въпросното място. Знаеш го, голямата сграда до АГето – “Мезон дьо бебе”.

     Осведомявам се на пропуска, а льо гард пита дали съм осигурен. Не съм, откъде. Ако нямаш сто франка, по-добре да не чакаш, казва.

     Ай, сикт... И таз добра! Хем ще се учат на мен, хем и пари да им дам. Мам... Учудващо, Тео! Мерд, да го вземат дяволите! Винс.

     Приемен кабинет. Не знам как е. Куца ми френският. На мало-фламандски по-бива, ала читателят ще се затрудни. След санкатр зис, сон шонжмон минути чакане в сантиметри, в които ме изпревариха всички познати, роднини и вътрешен персонель, влязох само за да разбера, че прегледът струва трийсет и пет франка. О, Мон дьо! Боже, Тео, тия франковете за нищо ги нямат! Че нали, за да ме лекува, трябва да види какво ще лекува? Един поглед - трийсет и пет франка! Започвам да съжалявам, задето не съм станал стоматологь. Та аз за пет картини накуп не взимам толкова, трамвайе цяла година, че не мога да го изграча на листа.

     Отказах се, брат, отказах се, но се върнах. Ла ви е... Животът е скъп, Тео. Ударих го на молба. Да ми предпишат друг medicine, че е ще взема да се гътна Нон Сенсанс. Много ми беше зле. И от френския ми е зле, затова нататък ще карам натюрлемон, по нашенски.

     Едно лекарство исках да кажат, без да искат пари. По-силен антибиотик.

     В приемния кабинеть, на Стоматологичния факултеть - докторъ - по-млад и от д-р Ганеть. (Боже, френски, виждам защо те имат Гийом Аполинер!)

     Ама друг коняк бe там младокът – при тоя няма мърдане. С присвити очи, нахъсан, неотстъпчив – трябва да бе взел вече две награди от Есенния салон, преди да се докара на специалист с трийсет годишна практика. Без да ви прегледам, мейсйо, не мога нищо да кажа. А аз си мисля, какво ще гледа тоя тиквеник, като устата ми вече и santim не се отваря, а бузата ми - като на Орнела Мути след липосукцията. Липосукцион, че да държим ритъма. Обаче, човека твърд – не човек, а Човекът-Антон – не продумва за друг антибиотик - неотстъпчив, както се полага за един прохождащ лекар. И си мисля, Тео, голям смях пада, ако тия полагат Хипократова клетва.

     Голямо забавление трябва да е. Сега в началото направи ли изключение и не вземе пари, за да отвори той уста, да изграчи едно лекарство, (думичката, дето я пише на опаковката), може да му стане навик. А при зъболекарите, Тео, такъв не съществува - човещината. Там е: или-или. Не дай си, боже, да нямах малко пари, отивам си ей така. Asassaine pure tujure ще се получи, като стой, та гледай.

     Може и да не са всички такива, те чувам да казваш, добри ми братко. Може да съм попаднал на единствените, дето те пръждосват учтиво или не знаят какво да правят. Може, Тео. Може. И други статистики може да има, но в настоящата бе тази.

     Отчаян, животът взе да ми става се ла ви (все тая). С уклон за се фини (низходящ уклон). Чудейки се какво да правя, се занесох при г-жа Бонасиьо - държи един вестник за звезди. Тя е човек, дето знае какво да направи и няма нужда от увещание, за да помогне. Така и стана.

     След час седях на стола на д-р Колчев. Той се оказа българин. Изписвам името му, понеже се оказа и статистическа грешка, както ще разбереш. Съобщавам му: Докторе, не мога да си отварям устата. Колкото можеш, казва, толкова.

     И сега, слушай, Тео. Взе машинката, провря я в тая ми ти цепнатина и без да гледа, на сляпо, отвори каналите. От раз ги нацели. Почисти. После промуши една спринцовка и боцна. Не успя. Боцна втори път, чу се едно фшшшт и изтегли отровата. Като видях половин дебела спринцовка гной - лошо ми стана. Как съм го носил това толкова време! Готов си, казва.

     Брей, вълшебник! И знаеш ли, Тео, колко време му отне цялата работа? Седем минути! А аз за пет дни колко импресионисти обиколих... Извинявай, зъболекари. Те не са като нас. И знаеш ли колко ми взе - десет франка поиска и не даде дума за повече!

     Да ти кажа, тия дни щях да си режа ухото. Обаче размислих. С един голям камък ще избия зъбите си. Ще им направя аре воар от тука, без да ми мигне окото. И без това рядко влизат в употреба, защото всички се присмиват на картините ми. Историята, така или иначе, ще ме приеме, какъвто съм, но поне земните мъки да посъкратя малко.

     Ако го нямаше доктор Колчев, какво щях да правя. Какво ще правя принципно оттук-натам без такъв лекар? Явно другите не са много наясно с профилактиката.

     И друго, Тео. Съжалявам, че озаглавих така писмото си. Ако зъболекарите бяха импресионисти - спукана ни е работата. Както ние рисуваме и те са готови с месеци да правят един зъб. Само дето при тях празно няма. Ако не аз, друг ще им даде трийсетте франка, защото по-евтина цена те нямат, Тео. Поне не чух такава. Те, изчислих, взимат франк на минута. Трийсет франка, минимум, за трийсет минути, си прави левче на минута, в най-лошия случай, откъдето и да го погледнеш. И се зачудих защо ръчния хляб струва един франк. Знаеш ли колко време трябва, да се направи хляб? А без него ще си пукнеш от глад.

     От друга страна, ако зъболекарите бяха импресионисти, те щяха да пукат от глад. Щяха да работят за без пари, а работата им да бъде оценена след време, както се полага. Имам здрава пломба още от четвърти клас, но тия зъби, от стоматолозите, при които съм бил и дето издавах сума ти пари за тях, изпокапват за няколко години. Поддържа се клиентелата сякаш, Тео.

     Та, мисля си, зъболекарите никога няма да станат импресионисти. Да си импресионист е призвание без клетва, а зъболекар е клетва без стойност. В този случай. И за да има надежда.

     Завършвам писмото си. Ван Гог.


     Тук са необходими няколко уточнения, които ще бъдат изложени в авторски бележки под линия.

    Бел. авт. Картините, които художникът продава приживе, със сигурност са поне две.

    Втора бележка: Читателят нека приеме единствено съжалително писаното от човек в болницата “Сен-Реми”. Именно там художникът рисува “Звездна нощ”.

    Трета бележка: След като г-жа Цекова наскоро разнася своя изпаднал мост десет дни в джоба си, беше на течна храна и на ръба на нервна криза през това време, заради подобни преживелици, авторът загуби и единия грам съмнение, което го глождеше след написването на този текст, изразено във втората бележка.

     А и холандецът не доживява Есенния салон.

    

2016 г.